Разказът на един американец: Как изглеждаше София в края на комунизма
Превод: Владимир Германов
чрез e-vestnik.bg
Днес има носталгия по това време. Хората помнят младостта си, хубавите неща, не помнят дефицитите, празните магазини, неуместната страна.
Как изглеждаше София тогава? Как изглеждаха хората? Каквито и фотоси да извади човек от това време, картината няма да е цялостна. Може би погледът на един чужденец е уловил по-добре парадоксите, в сравнение с хората, които бяхме привикнали с тях.
Следващите редове са от американския публицист Бил Брайсън, прочут със своите книги-пътеписи. Той е бил два пъти в София – през 1973 и през 1990 година, незабавно след рухването на Живков. Неговите наблюдения през 90-те години провокираха отвращение, когато бяха преведени като фрагмент. По-късно издателство „ Едногорг ” издаде всички книги на Брайсън. Следващият фрагмент, който е една снимка на България в края на комунизма, е от книгата „ Един американец в Европа ”:
***
Очаквах България с неспокойствие. Това несъмнено беше най-интересното, въпреки и не най-комфортното място, което бяхме посетили с Кац.
Спомням си, че София беше град с необятни булеварди, а уличното придвижване беше толкоз нищожно, че хората с разхождаха по средата им и се отдръпваха, единствено едвам мине някоя лимузина ЗИЛ, която вози партийни функционери до едно или друго тъмно министерство от оруеловски вид. През живота си не бях стъпвал в по-безвременен град. Просто нямаше белези, по които да познаеш кое десетилетие е. Формата на дребното коли по улиците, облеклото на хората, типът на магазините и постройките бяха необичайно незасегнати от модата.
Пленумът на 10 ноември 1989 година, когато е свален от власт Тодор Живков, управлявал еднолично 33 години. Снимка: Изгубената България – lostbulgaria.com
В София имаше тъмен и голям повсеместен магазин, наименуван ЦУМ, огромен най-малко колкото “Селфриджис ” в Лондон, който се простираше на пет етажа и не продаваше нищо, създадено след 1938 година – раздрънкани бакелитови радиоапарати, огромни, груби химикалки с мастило, които приличаха на нещо, което лорд Грейд би опитал да пуши, пишещи машини, задвижвани с пара и други сходни. Спомням си, че застанах на щанда за тв приемници и радиоапарати, измежду навалица хора, които гледаха някаква историческа драма, в която двама артисти с бради, окачени за конци на ушите им, седяха и разговаряха в кабинет, чиито стени явно бяха нарисувани на картон. Телевизорът имаше – не пресилвам – четириинчов кръговиден екран и това беше привлякло тълпата.
Прекарах в ЦУМ съвсем през целия ден, обикалях учуден, освен тъй като продуктите бяха по този начин необикновено остарели, само че и тъй като цели фамилии посещаваха магазина, като че ли беше някакъв чудноват музей на науката и технологиите. Надявах се нещата да не са доста изменени.
Кацнах на летището в София малко след девет. Бюрото за продан на валута беше затворено и защото не е допустимо да купиш българска валута отвън страната, на процедура бях без никакви пари. Събудих задремал водач на такси пред основния вход и го попитах, дали може да ме закара до града против долари. Това е нелегално и към този момент си представях, по какъв начин водачът ме издава на две момчета с дълги шлифери, само че се оказа прекомерно благополучен, че ще се снабди с твърда валута и за десетината километра до града ми взе 10 $. Колата, античен Москвич, се придвижваше благодарение на синкави детонации от ауспуха. Придвижваше се 10 метра, замираше за момент, след това още веднъж политаше напред благодарение на нова детонация. Бяхме може би единствената кола по улиците.
Хотел “Балкан ” в центъра на София, началото на 80-те години, малко преди да стане хотел “Шератън ”. Снимка: Изгубената България – lostbulgaria.com
Остави ме пред хотел “Шератон ”, на площад “Ленин ”, несъмнено най-луксозният, в който бях отсядал по време на цялото си пътешестване, само че ми бяха споделили, че в София човек може да отседне единствено там. Допреди няколко години се е казвал хотел “Балкан ”, само че след това са го взели “Шератон ” и са го обновили напълно. Всичко беше в ослепителен мрамор и плюшени канапета. Бях впечатлен.
Момичето на рецепцията ми изясни системата за заплащане с твърда валута, която се употребява в хотела. Беше доста комплицирана. Някои от заведенията за хранене, питейните заведения и магазините в хотела одобряваха твърда валута, други одобряваха единствено български левове, а някои одобряваха и левове, и валута. Наистина нищо не схванах.
Веднага потеглих да се разхождам, изпълнен с неспокойствие да видя града. Открих с екстаз, че си припомням толкоз доста неща. От другата страна на площада си стоеше огромната скулптура на Ленин. Срещу нея беше ЦУМ, огромен, колкото го помнех и към момента работещ, а зад ъгъла беше площад “9-и Септември ”, затрупан с жълти павета, над който е надвиснала централата на Комунистическата партия, която скоро по-късно беше разграбена и съвсем опожарена от тълпата. Минах около нея и потънах в тесните, тъмни улички на централната част.
София несъмнено е един от най-тъмните градове на света. Единствено светкавиците, които проблясваха от трамваите понякога в далечината, даваха опция човек да долови очертанията на постройките. Доста отдалечените една от друга улични лампи също хвърляха дребни светли петна, светлинка се процеждаше и от дребното заведения за хранене и питейни заведения, които към момента работеха и бяха, без изключение, в окаяно положение. Почти всички витрини на магазините бяха тъмни. Въпреки това, улиците бяха цялостни с хора, които очевидно бяха прекарали вечерта на открито и в този момент стояха по тротоарите и се опитваха да спрат някое от дребното таксита, които профучаваха край тях.
Обиколих постепенно центъра и излязох пред ЦУМ. Стоките, изложени на витрините, несъмнено изглеждаха по-модерни, в сравнение с при предходното ми посещаване, само че по този начин или другояче магазинът към момента работеше. Реших, че това ще е първата ми спирка на идващия ден.
Когато излязох по огрените от слънцето улици, ЦУМ към момента не беше отворен, тъй че потеглих по един дълъг прав бул., наименуван “Витоша ”, където наподобява бяха множеството други по-големи магазини. Никой не беше отворен толкоз рано, само че пред множеството от тях към този момент се оформяха опашки. Бях чел, че ситуацията в България е отчайващо – че хората се редят на опашка за мляко още от четири и половина сутринта, че цените на някои съществени артикули са скочили с 800 % за една година, че страната има дълг от 10,8 милиарда $ и че разполага с толкоз малко пари, че централната банка може да заплаща вноса не повече от седем минути – само че нищо не ме бе подготвило за типа на неколкостотин души, чакащи на километрични опашки, с цел да купят хляб самун и парче калпаво месо.
Когато отвориха, на входа на множеството магазини заставаше по някой навъсен вид, който пускаше клиентите един по един. Рафтовете бяха голи. Стоките се продаваха напряко от кашон, на пода до касата, и, допускам, когато свършеха, вратите се заключваха и останалите вън хора бяха отпращани. Видях по какъв начин една жена излезе с малко хлебче от една хлебарница и незабавно се подреди на дългата опашка за месо пред прилежащия магазин. И тези хора са принудени да вършат това всеки ден, с всичко, което купуват. Какъв живот…
Орлов мост, началото на 80-те години. Снимка: Изгубената България – lostbulgaria.com
Влязох в един магазин, наименуван “1001 СТОКИ ”. Пред вратата нямаше завършена опашка, а невероятна, смазваща навалица. И не толкоз влязох по своя воля, колкото бях засмукан. Вътре, към един-единствен щанд, се блъскаха хора, които размахваше пари и се бореха за внимание. Всички останали щандове бяха празни, въпреки и зад тях да стояха продавачи. Проврях се през тълпата, с цел да видя какво желаят да купят тези хора и се оказа, че битката е за някакви жалки отпадъци – пластмасови солнички и шишенца за оцет, двайсет четки с дълги дръжки и неизяснено предопределение, дребни стъклени пепелници, пачки чинии за еднократна приложимост, каквито човек на Запад получава гратис, в случай че купи нещо, което би трябвало да се затопли във фурната.
Явно бе, че хората не толкоз пазариха, колкото се бореха за всяка стока, която въпреки всичко може да се купи. Много постоянно, до момента в който се разхождах по “Витоша ”, надничах в непрегледния мрак на витрините и след момент откривах, че съм привлякъл дребна навалица, която наднича през рамото ми, с цел да види какво съм видял. В един магазин за електрически уреди видях три съветски hi-fi системи – две стерео и една моно (кога за финален път сте виждали моно музикална система?), само че и от трите липсваха копчета и изглеждаха по този начин, като че ли няма да работят и пет минути.
В различен магазин нямаше нищо, с изключение на два типа консервни кутии, струпани на спретнати пирамиди върху всеки рафт. Това беше единственият зареден магазин, който видях през целия ден. Нямам визия какво имаше в кутиите – етикетите не ми подсказваха нищо – само че мога да предположа, че е било цялостен отпадък, тъй като другояче щяха да са ги изкупили от дълго време. За мен това беше най-потискащата заран от доста време насам.
Отидох в ЦУМ. Очаквах най-лошото и го открих. В цели секции от магазина нямаше нищо, в това число и на обичания ми щанд за тв приемници. Най-големият магазин в страната не можеше да предложи на клиентите си нито един тв приемник, радиоприемник или различен електрически апарат. На места, зад празни щандове стояха по трима продавачи, които нямаше какво да продават, с изключение на, може би, някоя и друга пачка салфетки, до момента в който на други места самотни, обезверени девойки се бореха с големи тълпи, тъй като преди малко е пристигнала някаква стока. На един щанд на третия етаж, таман беше дошъл огромен кашон с чорапи – стотици чифтове чорапи, до един в горчичено кафяв цвят, от тънка материя, с идентичен размер, опаковани в пачки по 10 – и хората ги купуваха с наръчи. Струва ми се, че тук купуваш каквото можеш, а след това мислиш какво да правиш с него – да подариш малко на тъста си за Коледа, да размениш малко за парче месо, да се отблагодариш на съседа, че е чакал на опашка вместо теб.
Мавзолеят в края на 80-те години. Снимка: Изгубената България – lostbulgaria.com
Най-тъжният щанд беше този за детски играчки – един рафт цялостен с идентични неописуемо пухкави мечета от синтетична вълна, двайсетина пластмасови камиончета с разкривени колела и разлепени, подвити етикети и четиринайсет железни детски велосипедчета с три колела, боядисани в еднакъв нюанс на синьото, издраскани или изкривени тук или там.
На горните два етажа имаше цели щандове с кутии, цялостни с неподлежащи на идентификация чаркове. Ако в миналото сте разглобявали някакъв електрически апарат – звънеца на входната врата или мотора на пералнята – и в случай че сте пръсвали десетките му елементи във всички направления, това е, което продават на последните два етажа в ЦУМ: пружинки, зъбни колелца, дребни елементи от метал, чийто тип подсказва, че могат да се сглобяват по някакъв метод. Десетки хора ровеха из кутиите с мрачни лица.
Най-оживен беше първият етаж, който бих определил като магазин за джунджурии. Напомняше сцена с навалица от филм за Годзила, откакто се е разчуло, че чудовището е тръгнало към града. Струваше ми се, че продават единствено копчета, каишки за часовници и панделки, само че открих, че всички се редят за получени преди малко будилници. Бяха елементарни, пластмасови и евтини на тип, само че беше ясно, че клиентите са подготвени да убиват, с цел да се снабдят с тях. Продавачките бяха две от най-неприветливите дами, които се надявам да срещна в миналото. Гледах мълчалив от учудване. Един свенлив младеж, който ми замязя на виетнамец, най-сетне стигна до касата, само че го подцениха. Подаде пачка пари с умоляваща физиономия, само че продавачките просто обслужваха хората зад него. Не знам за какво. Най-накрая една от дамите зад щанда бутна ръката му с парите настрани и му сподели да се разкара. Човекът беше подготвен да заплаче. Аз също. Нямам визия за какво се държаха толкоз гадно с него. Прибра парите си и се изгуби в тълпата.
Представете си да живеете по този метод. Представете си, че се прибирате от работа вкъщи и сътрудникът ви посреща:
– Здрасти, знаеш ли какво? Днес напазарувах отлично. Намерих хляб самун, двайсет сантиметра панделка, железен чарк, който може би прави някаква работа и поничка.
…
Странното е, че хората изглеждаха удивително добре облечени. Не знам по какъв начин съумяват, откакто могат да купят толкоз малко неща. Някога облеклото на всички имаше тип на проектирано от шеф на руски тракторен цех. При мен и Кац непрестанно идваха хора и предлагаха да купят джинсите ни. Един млад вид дотолкоз безумно и обезверено искаше чифт джинси, че стартира да разкопчава панталона си на улицата и да ни увещава и ние да го последваме, с цел да създадем замяна. С Кац опитахме да му разбираем, че не желаеме неговите панталони – бяха направени от нещо като коноп – тъй че го оставихме обезверен на улицата, с разрушено сърце и разкопчан дюкян. Сега обаче хората бяха елегантно облечени, както на всички места в Европа – даже повече, защото всички явно полагаха съществени грижи и се гордееха с дрешника си. А дамите бяха чисто и просто красиви – с черни коси, шоколадови очи и прелестни бели зъби. София, без никакво подозрение, се срещат най-красивите дами в Европа.
Заседателна зала с портрета на Живков, 80-те години. Снимка: Изгубената България – lostbulgaria.com
Прекарах по-голямата част от седмицата в разхождане из града. София е цялостна с паметници с размазващо социалистически имена – Стадион на Народната войска, Паметник на борците срещу фашизма, Народен замък на културата – само че множеството от тях са измежду чудесни паркове, с дълги алеи и доста кестени, пейки, детски люлки, даже езеро с лодки и прелестни изгледи към зелената, потънала в зной планина на фона на града.
Отидох да видя гробницата на Георги Димитров, националния воин – или най-малко беше подобен до рухването на Желязната завеса. По мавзолея в този момент имаше графити – немислимо даже единствено преди два месеца, мога да се обзаложа – и към този момент не е допустимо да влезеш вътре и да видиш натрупа му, непокътнат под стъклен капак, както обичат комунистите. Спомням си, че през 73-а с Кац влязохме да го забележим и Кац се наведе към ковчега, подсмъркна многозначително и сподели прекомерно мощно: “Нещо не ти ли мирише? ”, поради което едвам не ни арестуваха. На Димитров гледаха като на господ. Сега, когато комунизмът се срутваше, хората дори не желаеха да го виждат.
Посетих Националния исторически музей и катедралата “Александър Невски ”, Националния археологически музей и още една-две забележителности, само че през множеството време просто се разхождах и чаках да пристигна вечерта.
Вечерите се отразяваха добре на София. Когато магазините бяха затворени, нямаше опашки и хората се разхождаха, доста по-щастливи. Понякога пред гробницата на Димитров се оформяха дребни политически сбирки и си личеше, че хората се радват на лукса да могат да приказват свободно. Една вечер, пред някогашния царски замък, някой беше подредил фотографии на прогонения цар Симеон и неговото семейство. Хората се блъскаха, с цел да ги прегледат. В началото взех решение, че това е необичайно, само че я си помислете какво би станало в Англия, в случай че кралското семейство беше изгонено преди четирийсет години (ето ви храна за мисълта) и хората не бяха получавали никаква публична информация за него. Сега българите можеха да видят какво е станало с техния еквивалент на принцеса Маргарет, Единбургския херцог и останалите.
Всяка вечер излизах и търсех клуб “Бабалу ” – нощен бар, в който с Кац киснехме всяка вечер от престоя си. Това не беше същинското име на заведението. Наричахме го по този начин, тъй като извънредно приличаше на клуб “Бабалу ”, на Деси Арнас, от “Аз обичам Люси ”. Беше нещо, пристигнало напряко от петдесетте години и беше единственото фешън заведение в София. Хората честваха там юбилеите си.
Леонид Брежнев посреща Тодор Живков в Москва при визитата му 1980 година Снимка: Изгубената България – lostbulgaria.com
С Кац седяхме на един балкон над дансинга, пиехме полска бира и гледахме рок групата (използвам термина в българския му смисъл), чийто възторг съвсем компенсираше цялостната липса на гений. Свиреха неща, които останалият свят не беше чувал от двайсет години, а хората танцуваха, като че ли бяха последна мода, което, допускам, може и да е било по този начин в България. Най-хубавото беше, че с Кац ни третираха като звезди – по това време американските туристи бяха голяма необичайност в София. (И до момента е по този начин, в случай че се замислиш.) Хората идваха на масата ни, черпеха ни напитки, девойките ни канеха да танцуваме с тях. Всяка вечер се натрясквахме дотолкоз, че пропуснахме десетки благоприятни условия за полово задоволство, само че така и така всичко беше отлично.
В петък вечерта, когато минавах около ресторанта на един гранд хотел за двайсети път тази седмица, по този начин се сепнах от тенекиен тон на китари през дрезгави усилватели, че напряко залепих нос за витрината, с цел да видя. Беше клуб “Бабалу ”! Бях минавал около него толкоз пъти, само че без ужасната музика даже не го бях забелязал! Сега познах всичко вътре. Балконът. Нашата маса. Дори келнерките ми се костваха някак познати, въпреки и леко позастарели. В главата ми нахлуха щастливи мемоари.
Веднага се запътих към входа, с цел да си поръчам полска бира, само че един вид на вратата, с възголям черен костюм, не ме пусна да вляза. Не се държеше гадно, просто не ме пускаше. Не разбирах за какво. След време в България започваш да свикваш с това, че не разбираш за какво, тъй че продължих разходката си. След към двайсетина минути, откакто обиколих тъмния корпус на “Александър Невски ”, още веднъж минах около гранд хотела и разбрах за какво не са ме пуснали да вляза. Затваряха. Беше девет и половина, петък вечер и това беше най-оживеното място в града. България, разсъждавах, до момента в който се прибирах към хотела си, не е страна. Тя е прекарване, близо до гибелта.
Имах шанс, че когато си желаех можех да се отдръпва в първокласното леговище на “Шератон ”, където можех да си поръчам бира и прилична храна и да виждам Си Ен Ен по малкия екран, в стаята си. Малодушно се хранех единствено там. Положих всички старания да открия някой ресторант, който да наподобява най-малко до някъде обичайно, само че не съумях. Софийските заведения за хранене и питейни заведения са едни от най-окаяните – елементарни, неприятно осветени, съвсем всичките повърхности в тях са покрити с гетинакс. Веднъж се отбих в едно заведение край Южния парк, само че менюто беше на кирилица и не разбрах нищо. Озърнах се, с цел да видя какво ядат другите хора, като си мислех, че ще мога просто да посоча нещо на някоя непозната маса, само че всички ядяха нещо, което даже не приличаше на храна – лой и воднисти зеленчуци – тъй че побягнах обратно, към хотела, където менюто беше на британски и храната беше апетитна.
За комфорта си обаче плащах с скрупули на съвестта по два пъти всеки ден. Всеки път, щом се хранех в Шератон, тъмно осъзнавах, че се храня по-добре от девет милиона българи. Смятах този стопански апартейд за непоносим, въпреки и неудържим. Как може една страна да не разрешава на личните си жители да вървят на избрани места? Ако някой българин, по силата на някакво знамение на предприемчивостта и трудолюбието, стане задоволително състоятелен, може да влезе единствено в два от заведенията за хранене на хотела, Виенското кафене и грил „ Мелник ”, чиито входове са на странична улица. През хотела не можеш да влезеш в тях. Трябваше да се излезе през основния вход и да се заобиколи ъгъла. Обикновените хора нямаха право да влизат хотела като мен.
Църквата “Св. Петка ” в подлеза пред ЦУМ, средата на 80-те години. Снимка: Изгубената България – lostbulgaria.com
Удивлявах се, че не ме бият всякога, щом излезех от хотела – аз самият смятах, че съм за пердах, а знам какъв брой почтен вид съм – а всички се отнасяха с мен общително и другарски. Хората непрестанно ме питаха дали желая да обменя валута, само че не желаех, не можех. Беше нелегално, а също така не желаех повече български пари, в сравнение с имах – нямаше какво да се купи с тях. Защо да очаквам на опашка за пакет цигари два часа, откакто можех да си купя по-добри цигари, за по-малко пари, за 10 секунди в хотела? “Съжалявам ” – повтарях непрестанно и хората като че ли разбираха.
Стигнах до вманиаченост в опитите си да похарча малко пари, само че просто нямаше защо – нямаше. Един от парковете, открих в неделя сутринта, беше цялостен с художници, които продаваха работите си и си помислих, че бих могъл да си купя картина, само че бяха ужасни. Повечето бяха изпипани като техника, само че тематиките бяха просто кошмарни – залези с оранжеви и розови облаци и сюрреалистични изображения, но Салвадор Дали, на разтопени неща. Сякаш тези хора бяха дотолкоз изгубили връзка със света, че не знаеха какво да нарисуват.
Колкото по-далече се разхождаш из София, толкоз по-добре става. Често се разхождах по през целия ден до хълмистите югоизточни региони, където има гори, паркове, квартали със солидни жилищни здания, виещи се спокойни улички, чудесни домове. Докато се връщах в града, по пешеходен мост над река Сливница и по анонимна уличка, ми мина през разум, че този град в действителност е доста хубав. И освен това – той беше най-европейският от всички градове, в които съм бил. Нямаше съвременни търговски центрове, огромни бензиностанции, нямаше “Макдоналдс ” и “Пица Хът ”, въртящи се реклами на Кока-Кола. Никой различен град не е устоявал по този начин настойчиво на увещанията на американската просвета. Беше изцяло, напълно европейски град. Това беше, помислих си с надълбоко стеснение, Европа, за която бях мечтал като дете.
Трудно е да се планува какво ще стане с България. Две седмици след визитата ми, хората на тази страна, в припадък на полуда, гласоподаваха свободно за комунистическия режим – единствената страна в Източна Европа, непринудено запазила остарялата форма на ръководство.
Беше през 1990 година, когато комунизмът умираше в Европа и ми се струваше необичайно, че из всичко написано за рухването на Желязната завеса, никой, на никое място не оплаква комунизма като доблестен опит. Знам, че тази система в никакъв случай не е функционирала и аз самият не бих желал да пребивавам при нея, само че все пак ми се коства, че по този начин или другояче е тъжно, че единствената икономическа система, която наподобява жизнеспособна, е тази, която се основава на персоналния интерес и алчността.
Комунизмът в България няма да просъществува. Няма по какъв начин. Никой народ няма да търпи държавно управление, което не може да обезпечи издръжка и играчки за децата. Сигурен съм, че в случай че се върна в София след пет години, ще бъде цялостно с “Пица Хът ” и “Лора Ашли ”, улиците ще са задръстени от Бе Ем Ве-та и хората ще са доста по-доволни. Не мога да ги упреквам за това, само че съм благополучен, че видях това, преди да се промени.
(със съкращения)
Превод: Владимир Германов
чрез e-vestnik.bg
чрез e-vestnik.bg
Днес има носталгия по това време. Хората помнят младостта си, хубавите неща, не помнят дефицитите, празните магазини, неуместната страна.
Как изглеждаше София тогава? Как изглеждаха хората? Каквито и фотоси да извади човек от това време, картината няма да е цялостна. Може би погледът на един чужденец е уловил по-добре парадоксите, в сравнение с хората, които бяхме привикнали с тях.
Следващите редове са от американския публицист Бил Брайсън, прочут със своите книги-пътеписи. Той е бил два пъти в София – през 1973 и през 1990 година, незабавно след рухването на Живков. Неговите наблюдения през 90-те години провокираха отвращение, когато бяха преведени като фрагмент. По-късно издателство „ Едногорг ” издаде всички книги на Брайсън. Следващият фрагмент, който е една снимка на България в края на комунизма, е от книгата „ Един американец в Европа ”:
***
Очаквах България с неспокойствие. Това несъмнено беше най-интересното, въпреки и не най-комфортното място, което бяхме посетили с Кац.
Спомням си, че София беше град с необятни булеварди, а уличното придвижване беше толкоз нищожно, че хората с разхождаха по средата им и се отдръпваха, единствено едвам мине някоя лимузина ЗИЛ, която вози партийни функционери до едно или друго тъмно министерство от оруеловски вид. През живота си не бях стъпвал в по-безвременен град. Просто нямаше белези, по които да познаеш кое десетилетие е. Формата на дребното коли по улиците, облеклото на хората, типът на магазините и постройките бяха необичайно незасегнати от модата.
Пленумът на 10 ноември 1989 година, когато е свален от власт Тодор Живков, управлявал еднолично 33 години. Снимка: Изгубената България – lostbulgaria.com
В София имаше тъмен и голям повсеместен магазин, наименуван ЦУМ, огромен най-малко колкото “Селфриджис ” в Лондон, който се простираше на пет етажа и не продаваше нищо, създадено след 1938 година – раздрънкани бакелитови радиоапарати, огромни, груби химикалки с мастило, които приличаха на нещо, което лорд Грейд би опитал да пуши, пишещи машини, задвижвани с пара и други сходни. Спомням си, че застанах на щанда за тв приемници и радиоапарати, измежду навалица хора, които гледаха някаква историческа драма, в която двама артисти с бради, окачени за конци на ушите им, седяха и разговаряха в кабинет, чиито стени явно бяха нарисувани на картон. Телевизорът имаше – не пресилвам – четириинчов кръговиден екран и това беше привлякло тълпата.
Прекарах в ЦУМ съвсем през целия ден, обикалях учуден, освен тъй като продуктите бяха по този начин необикновено остарели, само че и тъй като цели фамилии посещаваха магазина, като че ли беше някакъв чудноват музей на науката и технологиите. Надявах се нещата да не са доста изменени.
Кацнах на летището в София малко след девет. Бюрото за продан на валута беше затворено и защото не е допустимо да купиш българска валута отвън страната, на процедура бях без никакви пари. Събудих задремал водач на такси пред основния вход и го попитах, дали може да ме закара до града против долари. Това е нелегално и към този момент си представях, по какъв начин водачът ме издава на две момчета с дълги шлифери, само че се оказа прекомерно благополучен, че ще се снабди с твърда валута и за десетината километра до града ми взе 10 $. Колата, античен Москвич, се придвижваше благодарение на синкави детонации от ауспуха. Придвижваше се 10 метра, замираше за момент, след това още веднъж политаше напред благодарение на нова детонация. Бяхме може би единствената кола по улиците.
Хотел “Балкан ” в центъра на София, началото на 80-те години, малко преди да стане хотел “Шератън ”. Снимка: Изгубената България – lostbulgaria.com
Остави ме пред хотел “Шератон ”, на площад “Ленин ”, несъмнено най-луксозният, в който бях отсядал по време на цялото си пътешестване, само че ми бяха споделили, че в София човек може да отседне единствено там. Допреди няколко години се е казвал хотел “Балкан ”, само че след това са го взели “Шератон ” и са го обновили напълно. Всичко беше в ослепителен мрамор и плюшени канапета. Бях впечатлен.
Момичето на рецепцията ми изясни системата за заплащане с твърда валута, която се употребява в хотела. Беше доста комплицирана. Някои от заведенията за хранене, питейните заведения и магазините в хотела одобряваха твърда валута, други одобряваха единствено български левове, а някои одобряваха и левове, и валута. Наистина нищо не схванах.
Веднага потеглих да се разхождам, изпълнен с неспокойствие да видя града. Открих с екстаз, че си припомням толкоз доста неща. От другата страна на площада си стоеше огромната скулптура на Ленин. Срещу нея беше ЦУМ, огромен, колкото го помнех и към момента работещ, а зад ъгъла беше площад “9-и Септември ”, затрупан с жълти павета, над който е надвиснала централата на Комунистическата партия, която скоро по-късно беше разграбена и съвсем опожарена от тълпата. Минах около нея и потънах в тесните, тъмни улички на централната част.
София несъмнено е един от най-тъмните градове на света. Единствено светкавиците, които проблясваха от трамваите понякога в далечината, даваха опция човек да долови очертанията на постройките. Доста отдалечените една от друга улични лампи също хвърляха дребни светли петна, светлинка се процеждаше и от дребното заведения за хранене и питейни заведения, които към момента работеха и бяха, без изключение, в окаяно положение. Почти всички витрини на магазините бяха тъмни. Въпреки това, улиците бяха цялостни с хора, които очевидно бяха прекарали вечерта на открито и в този момент стояха по тротоарите и се опитваха да спрат някое от дребното таксита, които профучаваха край тях.
Обиколих постепенно центъра и излязох пред ЦУМ. Стоките, изложени на витрините, несъмнено изглеждаха по-модерни, в сравнение с при предходното ми посещаване, само че по този начин или другояче магазинът към момента работеше. Реших, че това ще е първата ми спирка на идващия ден.
Когато излязох по огрените от слънцето улици, ЦУМ към момента не беше отворен, тъй че потеглих по един дълъг прав бул., наименуван “Витоша ”, където наподобява бяха множеството други по-големи магазини. Никой не беше отворен толкоз рано, само че пред множеството от тях към този момент се оформяха опашки. Бях чел, че ситуацията в България е отчайващо – че хората се редят на опашка за мляко още от четири и половина сутринта, че цените на някои съществени артикули са скочили с 800 % за една година, че страната има дълг от 10,8 милиарда $ и че разполага с толкоз малко пари, че централната банка може да заплаща вноса не повече от седем минути – само че нищо не ме бе подготвило за типа на неколкостотин души, чакащи на километрични опашки, с цел да купят хляб самун и парче калпаво месо.
Когато отвориха, на входа на множеството магазини заставаше по някой навъсен вид, който пускаше клиентите един по един. Рафтовете бяха голи. Стоките се продаваха напряко от кашон, на пода до касата, и, допускам, когато свършеха, вратите се заключваха и останалите вън хора бяха отпращани. Видях по какъв начин една жена излезе с малко хлебче от една хлебарница и незабавно се подреди на дългата опашка за месо пред прилежащия магазин. И тези хора са принудени да вършат това всеки ден, с всичко, което купуват. Какъв живот…
Орлов мост, началото на 80-те години. Снимка: Изгубената България – lostbulgaria.com
Влязох в един магазин, наименуван “1001 СТОКИ ”. Пред вратата нямаше завършена опашка, а невероятна, смазваща навалица. И не толкоз влязох по своя воля, колкото бях засмукан. Вътре, към един-единствен щанд, се блъскаха хора, които размахваше пари и се бореха за внимание. Всички останали щандове бяха празни, въпреки и зад тях да стояха продавачи. Проврях се през тълпата, с цел да видя какво желаят да купят тези хора и се оказа, че битката е за някакви жалки отпадъци – пластмасови солнички и шишенца за оцет, двайсет четки с дълги дръжки и неизяснено предопределение, дребни стъклени пепелници, пачки чинии за еднократна приложимост, каквито човек на Запад получава гратис, в случай че купи нещо, което би трябвало да се затопли във фурната.
Явно бе, че хората не толкоз пазариха, колкото се бореха за всяка стока, която въпреки всичко може да се купи. Много постоянно, до момента в който се разхождах по “Витоша ”, надничах в непрегледния мрак на витрините и след момент откривах, че съм привлякъл дребна навалица, която наднича през рамото ми, с цел да види какво съм видял. В един магазин за електрически уреди видях три съветски hi-fi системи – две стерео и една моно (кога за финален път сте виждали моно музикална система?), само че и от трите липсваха копчета и изглеждаха по този начин, като че ли няма да работят и пет минути.
В различен магазин нямаше нищо, с изключение на два типа консервни кутии, струпани на спретнати пирамиди върху всеки рафт. Това беше единственият зареден магазин, който видях през целия ден. Нямам визия какво имаше в кутиите – етикетите не ми подсказваха нищо – само че мога да предположа, че е било цялостен отпадък, тъй като другояче щяха да са ги изкупили от дълго време. За мен това беше най-потискащата заран от доста време насам.
Отидох в ЦУМ. Очаквах най-лошото и го открих. В цели секции от магазина нямаше нищо, в това число и на обичания ми щанд за тв приемници. Най-големият магазин в страната не можеше да предложи на клиентите си нито един тв приемник, радиоприемник или различен електрически апарат. На места, зад празни щандове стояха по трима продавачи, които нямаше какво да продават, с изключение на, може би, някоя и друга пачка салфетки, до момента в който на други места самотни, обезверени девойки се бореха с големи тълпи, тъй като преди малко е пристигнала някаква стока. На един щанд на третия етаж, таман беше дошъл огромен кашон с чорапи – стотици чифтове чорапи, до един в горчичено кафяв цвят, от тънка материя, с идентичен размер, опаковани в пачки по 10 – и хората ги купуваха с наръчи. Струва ми се, че тук купуваш каквото можеш, а след това мислиш какво да правиш с него – да подариш малко на тъста си за Коледа, да размениш малко за парче месо, да се отблагодариш на съседа, че е чакал на опашка вместо теб.
Мавзолеят в края на 80-те години. Снимка: Изгубената България – lostbulgaria.com
Най-тъжният щанд беше този за детски играчки – един рафт цялостен с идентични неописуемо пухкави мечета от синтетична вълна, двайсетина пластмасови камиончета с разкривени колела и разлепени, подвити етикети и четиринайсет железни детски велосипедчета с три колела, боядисани в еднакъв нюанс на синьото, издраскани или изкривени тук или там.
На горните два етажа имаше цели щандове с кутии, цялостни с неподлежащи на идентификация чаркове. Ако в миналото сте разглобявали някакъв електрически апарат – звънеца на входната врата или мотора на пералнята – и в случай че сте пръсвали десетките му елементи във всички направления, това е, което продават на последните два етажа в ЦУМ: пружинки, зъбни колелца, дребни елементи от метал, чийто тип подсказва, че могат да се сглобяват по някакъв метод. Десетки хора ровеха из кутиите с мрачни лица.
Най-оживен беше първият етаж, който бих определил като магазин за джунджурии. Напомняше сцена с навалица от филм за Годзила, откакто се е разчуло, че чудовището е тръгнало към града. Струваше ми се, че продават единствено копчета, каишки за часовници и панделки, само че открих, че всички се редят за получени преди малко будилници. Бяха елементарни, пластмасови и евтини на тип, само че беше ясно, че клиентите са подготвени да убиват, с цел да се снабдят с тях. Продавачките бяха две от най-неприветливите дами, които се надявам да срещна в миналото. Гледах мълчалив от учудване. Един свенлив младеж, който ми замязя на виетнамец, най-сетне стигна до касата, само че го подцениха. Подаде пачка пари с умоляваща физиономия, само че продавачките просто обслужваха хората зад него. Не знам за какво. Най-накрая една от дамите зад щанда бутна ръката му с парите настрани и му сподели да се разкара. Човекът беше подготвен да заплаче. Аз също. Нямам визия за какво се държаха толкоз гадно с него. Прибра парите си и се изгуби в тълпата.
Представете си да живеете по този метод. Представете си, че се прибирате от работа вкъщи и сътрудникът ви посреща:
– Здрасти, знаеш ли какво? Днес напазарувах отлично. Намерих хляб самун, двайсет сантиметра панделка, железен чарк, който може би прави някаква работа и поничка.
…
Странното е, че хората изглеждаха удивително добре облечени. Не знам по какъв начин съумяват, откакто могат да купят толкоз малко неща. Някога облеклото на всички имаше тип на проектирано от шеф на руски тракторен цех. При мен и Кац непрестанно идваха хора и предлагаха да купят джинсите ни. Един млад вид дотолкоз безумно и обезверено искаше чифт джинси, че стартира да разкопчава панталона си на улицата и да ни увещава и ние да го последваме, с цел да създадем замяна. С Кац опитахме да му разбираем, че не желаеме неговите панталони – бяха направени от нещо като коноп – тъй че го оставихме обезверен на улицата, с разрушено сърце и разкопчан дюкян. Сега обаче хората бяха елегантно облечени, както на всички места в Европа – даже повече, защото всички явно полагаха съществени грижи и се гордееха с дрешника си. А дамите бяха чисто и просто красиви – с черни коси, шоколадови очи и прелестни бели зъби. София, без никакво подозрение, се срещат най-красивите дами в Европа.
Заседателна зала с портрета на Живков, 80-те години. Снимка: Изгубената България – lostbulgaria.com
Прекарах по-голямата част от седмицата в разхождане из града. София е цялостна с паметници с размазващо социалистически имена – Стадион на Народната войска, Паметник на борците срещу фашизма, Народен замък на културата – само че множеството от тях са измежду чудесни паркове, с дълги алеи и доста кестени, пейки, детски люлки, даже езеро с лодки и прелестни изгледи към зелената, потънала в зной планина на фона на града.
Отидох да видя гробницата на Георги Димитров, националния воин – или най-малко беше подобен до рухването на Желязната завеса. По мавзолея в този момент имаше графити – немислимо даже единствено преди два месеца, мога да се обзаложа – и към този момент не е допустимо да влезеш вътре и да видиш натрупа му, непокътнат под стъклен капак, както обичат комунистите. Спомням си, че през 73-а с Кац влязохме да го забележим и Кац се наведе към ковчега, подсмъркна многозначително и сподели прекомерно мощно: “Нещо не ти ли мирише? ”, поради което едвам не ни арестуваха. На Димитров гледаха като на господ. Сега, когато комунизмът се срутваше, хората дори не желаеха да го виждат.
Посетих Националния исторически музей и катедралата “Александър Невски ”, Националния археологически музей и още една-две забележителности, само че през множеството време просто се разхождах и чаках да пристигна вечерта.
Вечерите се отразяваха добре на София. Когато магазините бяха затворени, нямаше опашки и хората се разхождаха, доста по-щастливи. Понякога пред гробницата на Димитров се оформяха дребни политически сбирки и си личеше, че хората се радват на лукса да могат да приказват свободно. Една вечер, пред някогашния царски замък, някой беше подредил фотографии на прогонения цар Симеон и неговото семейство. Хората се блъскаха, с цел да ги прегледат. В началото взех решение, че това е необичайно, само че я си помислете какво би станало в Англия, в случай че кралското семейство беше изгонено преди четирийсет години (ето ви храна за мисълта) и хората не бяха получавали никаква публична информация за него. Сега българите можеха да видят какво е станало с техния еквивалент на принцеса Маргарет, Единбургския херцог и останалите.
Всяка вечер излизах и търсех клуб “Бабалу ” – нощен бар, в който с Кац киснехме всяка вечер от престоя си. Това не беше същинското име на заведението. Наричахме го по този начин, тъй като извънредно приличаше на клуб “Бабалу ”, на Деси Арнас, от “Аз обичам Люси ”. Беше нещо, пристигнало напряко от петдесетте години и беше единственото фешън заведение в София. Хората честваха там юбилеите си.
Леонид Брежнев посреща Тодор Живков в Москва при визитата му 1980 година Снимка: Изгубената България – lostbulgaria.com
С Кац седяхме на един балкон над дансинга, пиехме полска бира и гледахме рок групата (използвам термина в българския му смисъл), чийто възторг съвсем компенсираше цялостната липса на гений. Свиреха неща, които останалият свят не беше чувал от двайсет години, а хората танцуваха, като че ли бяха последна мода, което, допускам, може и да е било по този начин в България. Най-хубавото беше, че с Кац ни третираха като звезди – по това време американските туристи бяха голяма необичайност в София. (И до момента е по този начин, в случай че се замислиш.) Хората идваха на масата ни, черпеха ни напитки, девойките ни канеха да танцуваме с тях. Всяка вечер се натрясквахме дотолкоз, че пропуснахме десетки благоприятни условия за полово задоволство, само че така и така всичко беше отлично.
В петък вечерта, когато минавах около ресторанта на един гранд хотел за двайсети път тази седмица, по този начин се сепнах от тенекиен тон на китари през дрезгави усилватели, че напряко залепих нос за витрината, с цел да видя. Беше клуб “Бабалу ”! Бях минавал около него толкоз пъти, само че без ужасната музика даже не го бях забелязал! Сега познах всичко вътре. Балконът. Нашата маса. Дори келнерките ми се костваха някак познати, въпреки и леко позастарели. В главата ми нахлуха щастливи мемоари.
Веднага се запътих към входа, с цел да си поръчам полска бира, само че един вид на вратата, с възголям черен костюм, не ме пусна да вляза. Не се държеше гадно, просто не ме пускаше. Не разбирах за какво. След време в България започваш да свикваш с това, че не разбираш за какво, тъй че продължих разходката си. След към двайсетина минути, откакто обиколих тъмния корпус на “Александър Невски ”, още веднъж минах около гранд хотела и разбрах за какво не са ме пуснали да вляза. Затваряха. Беше девет и половина, петък вечер и това беше най-оживеното място в града. България, разсъждавах, до момента в който се прибирах към хотела си, не е страна. Тя е прекарване, близо до гибелта.
Имах шанс, че когато си желаех можех да се отдръпва в първокласното леговище на “Шератон ”, където можех да си поръчам бира и прилична храна и да виждам Си Ен Ен по малкия екран, в стаята си. Малодушно се хранех единствено там. Положих всички старания да открия някой ресторант, който да наподобява най-малко до някъде обичайно, само че не съумях. Софийските заведения за хранене и питейни заведения са едни от най-окаяните – елементарни, неприятно осветени, съвсем всичките повърхности в тях са покрити с гетинакс. Веднъж се отбих в едно заведение край Южния парк, само че менюто беше на кирилица и не разбрах нищо. Озърнах се, с цел да видя какво ядат другите хора, като си мислех, че ще мога просто да посоча нещо на някоя непозната маса, само че всички ядяха нещо, което даже не приличаше на храна – лой и воднисти зеленчуци – тъй че побягнах обратно, към хотела, където менюто беше на британски и храната беше апетитна.
За комфорта си обаче плащах с скрупули на съвестта по два пъти всеки ден. Всеки път, щом се хранех в Шератон, тъмно осъзнавах, че се храня по-добре от девет милиона българи. Смятах този стопански апартейд за непоносим, въпреки и неудържим. Как може една страна да не разрешава на личните си жители да вървят на избрани места? Ако някой българин, по силата на някакво знамение на предприемчивостта и трудолюбието, стане задоволително състоятелен, може да влезе единствено в два от заведенията за хранене на хотела, Виенското кафене и грил „ Мелник ”, чиито входове са на странична улица. През хотела не можеш да влезеш в тях. Трябваше да се излезе през основния вход и да се заобиколи ъгъла. Обикновените хора нямаха право да влизат хотела като мен.
Църквата “Св. Петка ” в подлеза пред ЦУМ, средата на 80-те години. Снимка: Изгубената България – lostbulgaria.com
Удивлявах се, че не ме бият всякога, щом излезех от хотела – аз самият смятах, че съм за пердах, а знам какъв брой почтен вид съм – а всички се отнасяха с мен общително и другарски. Хората непрестанно ме питаха дали желая да обменя валута, само че не желаех, не можех. Беше нелегално, а също така не желаех повече български пари, в сравнение с имах – нямаше какво да се купи с тях. Защо да очаквам на опашка за пакет цигари два часа, откакто можех да си купя по-добри цигари, за по-малко пари, за 10 секунди в хотела? “Съжалявам ” – повтарях непрестанно и хората като че ли разбираха.
Стигнах до вманиаченост в опитите си да похарча малко пари, само че просто нямаше защо – нямаше. Един от парковете, открих в неделя сутринта, беше цялостен с художници, които продаваха работите си и си помислих, че бих могъл да си купя картина, само че бяха ужасни. Повечето бяха изпипани като техника, само че тематиките бяха просто кошмарни – залези с оранжеви и розови облаци и сюрреалистични изображения, но Салвадор Дали, на разтопени неща. Сякаш тези хора бяха дотолкоз изгубили връзка със света, че не знаеха какво да нарисуват.
Колкото по-далече се разхождаш из София, толкоз по-добре става. Често се разхождах по през целия ден до хълмистите югоизточни региони, където има гори, паркове, квартали със солидни жилищни здания, виещи се спокойни улички, чудесни домове. Докато се връщах в града, по пешеходен мост над река Сливница и по анонимна уличка, ми мина през разум, че този град в действителност е доста хубав. И освен това – той беше най-европейският от всички градове, в които съм бил. Нямаше съвременни търговски центрове, огромни бензиностанции, нямаше “Макдоналдс ” и “Пица Хът ”, въртящи се реклами на Кока-Кола. Никой различен град не е устоявал по този начин настойчиво на увещанията на американската просвета. Беше изцяло, напълно европейски град. Това беше, помислих си с надълбоко стеснение, Европа, за която бях мечтал като дете.
Трудно е да се планува какво ще стане с България. Две седмици след визитата ми, хората на тази страна, в припадък на полуда, гласоподаваха свободно за комунистическия режим – единствената страна в Източна Европа, непринудено запазила остарялата форма на ръководство.
Беше през 1990 година, когато комунизмът умираше в Европа и ми се струваше необичайно, че из всичко написано за рухването на Желязната завеса, никой, на никое място не оплаква комунизма като доблестен опит. Знам, че тази система в никакъв случай не е функционирала и аз самият не бих желал да пребивавам при нея, само че все пак ми се коства, че по този начин или другояче е тъжно, че единствената икономическа система, която наподобява жизнеспособна, е тази, която се основава на персоналния интерес и алчността.
Комунизмът в България няма да просъществува. Няма по какъв начин. Никой народ няма да търпи държавно управление, което не може да обезпечи издръжка и играчки за децата. Сигурен съм, че в случай че се върна в София след пет години, ще бъде цялостно с “Пица Хът ” и “Лора Ашли ”, улиците ще са задръстени от Бе Ем Ве-та и хората ще са доста по-доволни. Не мога да ги упреквам за това, само че съм благополучен, че видях това, преди да се промени.
(със съкращения)
Превод: Владимир Германов
чрез e-vestnik.bg
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ